Някак странно е, когато човек е напът.  Цялата философия описана през годините в няколкотонни прашни издания изникват в съзнанието ти по един обикновен прост начин. Елементарното и еднообразно трака-тракане от допира на колелетата на влака с масивните километрични релси придобиват особен смисъл. Усещаш толкова ясно как времето преминава покрай теб, там зад мръсното стъкло. Всяка неясна гледка е предпоследна в продължение на часове и се превръща в отделен спомен, с който вместо да вървиш напред във времето, се връщаш назад.. назад..
    Мислиш си през какво премина, за да стигнеш тук отново преследващ новите си цели; седнал на мръсната седалка, на която преди теб са се удавяли в мисли още десетки, хиляди елементарни дървени философи. И тях са човъркали съзнанието им въпроси като кои са и накъде отиват всъщност.
      В този така дълъг воаяж* някъде малко след средата му, там където свършват разноцветните покриви и коминчета, там където дори няма питомни приживни животни, забравяш напълно накъде всъщност си тръгнал и защо. Опитваш се да задържиш поглед в многобройните бягащи обекти ей така, като игра.. на шега..просто за да не тормозиш съзнанието си. Но именно в тази игра загубваш още по-дълбоко представа накъде върви времето отвън - напред или назад?! Надяваш се поне този път и то да е започнало някоя нелепа детска игра и да е решило да върви назад. Желаеш го все по-силно, че ти се иска да крещиш.
    За миг оставяш съзнанието ти да повярва, че те е чуло и е изпълнило твоето рисковано желание. Върнало те е в онзи така любим разтапящ те спомен. Там, където някога всички часовници на земята бяха замразили така досадното си припиращо тиктакане. Това тиктакане, което асоциираш сега с трака-тракането под краката си, сякаш подскачаш от малката на голямата стрелка. Там цветята и дърветата, хората, усмивките и слънцето не увяхват, те са запазили вечен своя ароматен чувствен разкош; парещата милувка, онази гръд, в която всеки ритъм е за теб, и всяко вдишване и издишване са за нея също са там. Унесено затваряш очи и си вземаш дълбоко въздух, за да поемеш всяка клетка, която те прави щастлив.
    Но когато отвориш очи отново, обектите които искаше да хванеш с поглед са се превърнали в просторен зелено-син хоризонт, който за секунда загубва своята далечност с първите намръщено-сиви сгради на приближаващият град. Още една..и още една..като мъниста се нижат пред очите ти и всяка една нараства досадата ти, защото с тях забравяш своя блажен спомен.
    И ето, че тракането спира, за да посрещне с разхвърляния ти поглед новите пътници, заплатили да изживеят тази мазохистична борба на съзнанието с времето. Онази, заради която казват, че човекът е човек, когато е напът. А какво следва след крайната спирка, когато трака-тракането заглъхне съвсем?
Ако намираме себе си по пътя, какво става с нас, когато  слезем на някоя гара и се върнем към рутинните си задължения и забързани дни? Вечно ли трябва да бъдем напът, за да съхраним горещия като въглен спомен, когато огъня беше в нас?

Несъзнателно поклащаш главата си в отговор на своебразния си монолог. Влакът вече набира нова скорост в определените релси. Тогава неволно съзираш човека срещу себе си. Дали той е намерил отговора!? - Здравей!





* - (извинете ме за чуждицата)

но се измъчих с тоя дребен шрифт...

да си призная и аз се измъчих с таговате, докато оправя шрифта. Надявам се е по-добре сега.

Сега е добре!

радвам се

Пишеш страхотно.....изразяваш всяко усещане с детаелна точност....
Продължавай да твориш....!!!!
Поздрави!!!

:) Благодаря ти, миличка! Рядко пиша подобни есета и се радвам много, че именно на теб ти е харесало.